I was in Sofia for the first time! part 1

  Last month, I went to Sofia for the very first time and even though it was kinda stressful, it was actually a super cool experience because I got to spend it with some of my closest friends!

  Let’s start from the beginning- on 18.09. I took the night train from Varna. I had never traveled that far before! The farthest I’d been to was Plovdiv, and that was sooo many years ago with classmates for some school project, so I wasn’t alone then. This time, though, I was. I was ridiculously anxious and scared something bad might happen, plus I was dragging around a ton of luggage. To make things worse, there were two trains leaving ten minutes apart, and I was terrified I’d get on the wrong one (thankfully I didn’t). I also worried someone weird might end up in my cabin. I had a reserved seat, but I know drama about seats happens often. Thankfully, since I boarded from the first stop, I grabbed my spot with no issues — window seat, too, which was perfect. I was alone for a while until some guy got on a few stops later. Thank God he just went straight to sleep and didn’t bother me at all. It was just the two of us until Pleven, when around 4AM two super chatty women joined us and yeah, at that point, both me and the guy realized there would be no more sleeping. Not that I had managed to sleep anyway. I spent the whole night listening to music, drawing, and chatting with friends who were either awake or living in other time zones. Overall, the trip to Sofia went surprisingly smoothly.

  When I arrived, though, panic immediately hit. I had to quickly figure out where to go to catch the bus to my friend’s place, where I’d be staying for the next few days. He had work that morning, so I didn’t have time to miss the bus. I HAD to catch the one that was coming. At the station, I just followed the crowd outside, pulled out Google Maps, found the stop, and thankfully managed to orient myself fast. At the bus stop, I started chatting with this really kind woman who turned out to be waiting for the same bus. She even told me when to get off. I made it to my friend’s place just fine, but then came the hard part… figuring out how I was gonna sleep.

  For now, I had to crash in the living room for reasons I won’t get into, but the problem was he had two kittens. Two extremely hyper kittens. They would not stop zooming around while I was trying to sleep. They were running everywhere, climbing on me, goofing around… Somehow, I managed to pass out for two hours before my friend called me to feed them. I got up, did that, went back to bed — this time they climbed on my back and fell asleep on me. Two hours later, they started fighting right on top of me. Tiny little chaos gremlins. About an hour later, my friend came home from work, and we had a few errands to run.

  At this point, I hadn't eaten and barely slept, so I was basically running on fumes. Oh, right, I forgot to mention why I even went to Sofia in the first place. It was for an event called GFest, which is all about video games and that kinda stuff. I was going to cosplay, and that’s why I mentioned earlier that I had a lot of luggage… because I was literally carrying a TV. Not a real one, obviously, one of the characters I was cosplaying has a TV for a head, so I had to carry that thing all the way from Varna to Sofia. The character was Mr. (Ant) Tenna from Deltarune. The other character I planned to cosplay was Kazuichi Souda from Danganronpa. The event lasted two days, so yeah. Anyway, it was still Friday, and my friend was competing in the cosplay contest on Saturday along with another friend, so they had to go to rehearsals. We waited around for about two hours until it was their turn. I was practically dying of hunger and sleep deprivation. After the rehearsals, we finally went home — my friend cooked some amazing tagliatelle, set up the room I’d be sleeping in, and that was the end of the day.

  Saturday. Day one of the event. It was me, my friend, and another friend, all running around getting ready and stressed out because we had to be there early for the pre-judging session, since my friend was competing. We ended up being a little late, but it wasn’t a big deal. My other friend and I got in line with our tickets, and that’s when I noticed they were taking all the water bottles. Even the filtered ones like mine. Cue panic. I didn’t want them to throw it away or steal it. I shoved it deep into my backpack and covered it with everything I had, but nope security searched my bag and took it anyway. Before I forget I'm gonna say that thankfully I got my bottle back at the end of the day, so nobody stole it. Thankfully I had stickers on it so I could recognize it's mine.

  Anyway, day one was pretty stressful. The event was a bit overwhelming, and the no water rule was rough. We had to walk to a nearby Fantastiko supermarket multiple times to buy water and chug it outside before going back in. One of my friends and I were cosplaying the same character, so we hung out a lot. I also ran into other friends and spent most of the day with them. We watched the cosplay competition in the afternoon, and it was incredible! So many talented people, amazing costumes, creative props, and funny performances! My friends were absolutely amazing too!!! Overall, the first day had a ton of fun moments, but it was definitely overwhelming at times. I really needed a quiet place to just sit and breathe, but I never found the time.

  Sunday. Day two of the event. Once again, the three of us were getting ready, but this time it was way more chill no rushing. I decided to cosplay Kazuichi that day because I’d heard a bunch of people from the same game would be there, and they were planning to take group photos and stuff. So I pulled the costume out of the closet, even though I hadn’t worn it since 2023 and hadn’t really cared about the game in years. I used to be obsessed, but now I’m into other things. I barely remembered anything about the character- no quotes, no poses, nothing. In the end, we all gathered for the group photos, but it was kinda awkward because I was the only one cosplaying from the second game, and literally everyone else was from the third. Oh well. We still took some really nice photos! In the afternoon, my friend and I decided to stop by the mall to visit another friend at work. No idea why we thought that was a good idea, we looked ridiculous in our costumes and he worked in this super fancy, expensive store. So yeah, day two was calmer, but also a bit uneventful.

  All in all, it’s not like I didn’t have fun. I’m really glad I went, especially since it was my first event like that in Sofia. I’d love to go again, not just for conventions, but in general. Hopefully I’ll get the chance to visit again before the end of 2025!! So yeah, that’s part one for now! In the next part, I’ll talk about how I turned into a full on tourist for the next three days of my trip, hahah!!

  Alright, bye for now!!

Бях в София за пръв път! част 1

    Миналия месец отидох в София за пръв път и въпреки че беше доста стресиращо, все пак беше много готино преживяване, защото го прекарах с мои близки приятели!

  Нека започна от самото начало- на 18.09. тръгнах от Варна с вечерен влак. До този момент никога не бях пътувал толкова дълго разстояние! Най- далеч съм пътувал до Пловдив и това беше преди мнооооого години с мои съученици, по някакъв проект, така че не бях сам, докато сега бях. Бях ужасно стресиран и ме беше страх, че нещо лошо щеше се случи, също така носех много багаж със себе си. Като за начало имаше два влака, които тръгваха през 10 минути и се притеснявах, че щях да се кача на грешния влак (в крайна сметка се качих на правилния). Също много се притеснявах да не се качи някой особен човек в моето купе. Аз бях с резервирано място, но знам, че много често стават драми за места. Добре, че бях от първа спирка все пак, че успях да си заема мястото без проблеми и даже бях до прозорец, което беше супер удобно. Бях сам известно време, докато след няколко спирки не се качи един човек. Слава Богу той просто си легна да спи и не ми създаде никакви проблеми. Бяхме само двамата до Плевен, когато май в около 4 сутринта се качиха две много бъбриви жени и тогава ни стана ясно на двамата с мъжа, че от тук нататък няма да се спи повече, макар и аз да не бях мигнал по принцип. Аз прекарах цялата вечер в слушане на музика и рисуване, и си чатих с приятели, които бяха будни или в други времеви зони. Като цяло пътуването ми до София беше безпроблемно.


  Когато пристигнах веднага ме обзе паника. Трябваше много бързо да се ориентирам къде да отида, за да хвана автобуса, който ми трябваше, за да стигна до приятелчето ми, у когото щях да живея следващите няколко дни. Той трябваше да ходи на работа тази сутрин, затова нямах време да изпускам автобуси, ТРЯБВАШЕ да хвана този, който идваше сега. На гарата следвах тълпата и успях да изляза навън. Извадих Google Maps, за да намеря спирката и за щастие се ориентирах бързо. На спирката се заговорих с една много мила жена, която се оказа, че чакаше същия автобус и ми каза, че ще ми каже на коя спирка трябва да сляза аз. В края на краищата стигнах до дома на приятелчето ми успешно, но сега идваше доста трудна част- как щях да спя...


  За момента се беше наложило да спя в хола, поради причини, за които няма да влизам в детайли в момента, обаче проблемът беше, че той имаше 2 котенца, които бяха много игриви и не спираха да дивеят, докато аз се опитвах да спя. Бягаха наляво-надясно, катериха се по мен, лигавиха се...В крайна сметка успях някак си да заспя и спах около 2 часа, докато приятеля ми не ми звънна да ми каже да нахраня котетата, затова отидох да направя това и после пак си легнах. Този път котетата се качиха върху гърба ми и заспаха отгоре ми. След около още два часа се събудих от това, че те се биеха върху мен. Диви животинки, Боже. След някъде един час приятеля ми се прибра от работа и после имахме да вършим някои неща. 


  До този момент аз не бях ял и почти не бях спал, затова бях в ужасно неадекватно състояние. Това, което пропуснах да кажа е, че причината да отида в София беше, за да отида на едно събитие- GFest. То е за видео игри и такива неща. Аз щях да косплейвам и затова по- рано споменах, че носех много багаж...носех един...телевизор...не истински, разбира се, ама един от героите, като който щях да се облека има телевизор на главата, затова трябваше да го мъкна от Варна до София. Героят е Mr. (Ant) Tenna от играта Deltarune. Другият герой, който щях да косплейвам беше Kazuichi Souda от играта Danganronpa. Събитието беше два дни, така че да...Та все още беше петък и приятеля ми щеше да участва в косплей състезанието в събота, заедно с още един приятел, следователно в петък ги викаха на репетиции. Ние отидохме и седяхме там сигурно около 2 часа, докато не дойде техния ред. Бях почти умрял от глад и липса на сън. След репетициите се прибрахме и приятелчето ми сготви много вкусни талиатели, приготви стаята, в която щях да спя и денят приключи.


  Събота. Ден първи от събитието. Вкъщи сме аз, приятеля ми и още една приятелка. Всички се приготвяме и сме много стресирани, защото трябва да сме там по- рано, защото приятеля ми трябва да мине предварително оценяване от съдиите, защото както казах участва в състезанието. В крайна сметка закъсняхме малко, но не беше трагично. Аз и приятелката се нареждаме на опашката за входа с нашите билети и в този момент забелязвам, че конфискуват всички бутилки с вода, дори тези с филтър, като моята. Много се притесних, защото не исках да ми я изхвърлят или откраднат. Докато чакахме я наврях в дъното на раницата си и я закрих с всичко, което имах вътре, но не мина номера, защото охраната претърси цялата ми раница и ми взеха бутилката. Преди да забравя още отсега ще кажа, че за щастие успях в края на деня да си взема обратно бутилката, така че никой не ми я открадна. Добре, че имах залепени стикери по нея, че да мога да си я разпозная.


  Та така де, първият ден мина доста стресиращо за мен поне. Събитието ми дойде малко в повече и това, че нямаше никаква вода ми беше голям проблем. Няколко пъти се наложи да ходим до едно Фантастико, което беше на 10 минути от събитието, за да си купуваме вода, която трябваше после да изпием наведнъж, иначе нямаше да ни пуснат обратно вътре. С една приятелка косплейвахме същия герой, така че се движехме заедно доста време, също видях още други приятели и с тях прекарах повечето ден. Гледахме косплей състезанието следобеда и беше страхотно! Много талантливи и умели хора, с прекрасни костюми и пропове, а и интересни сценки! Моите приятели също се представиха страхотно!!! Като цяло първият ден имаше много готини и забавни моменти, но през повечето време ми беше доста стресирано и сякаш ми трябваше време да се откъсна от тълпата и да поседя някъде на тихо, но не намирах такъв момент.


  Неделя. Ден втори от събитието. Отново сме вкъщи тримата и се приготвяме, но този път ни е по- спокойно и не бързаме за никъде. Избрах втория ден да съм Казуичи, защото разбрах, че ще има много косплейъри от същата игра и щели да се правят много снимки и такива неща, затова реших да извадя този костюм от килера, въпреки че не съм го носил от 2023 година и не съм се интересувал от играта от години. Преди мнооого я харесвах, ама сега просто харесвам други неща. Буквално нищо не помнех за моя герой- никакви цитати, позите му...почти нищо. В края на краищата се събрахме всички от играта, но беше доста неловко, че аз бях единственият, който косплейваше от втората игра, докато абсолютно всички други бяха от третата. Амиии...какво да се прави... Все пак си направихме общи снимки и станаха много яки. Следобеда с една приятелка решихме да отидем до мола да посетим наш приятел, който беше на работа. Не знам как решихме, че това е добра идея, защото изглеждахме ужасно нелепо в нашите костюми, а той работи в някакъв изтънчен, скъп магазин. Като цяло вторият ден беше по- спокоен, ама поради това беше и по- незабележителен.


  Абе като цяло не е като да не се забавлявах на събитието. Много се радвам, че отидох, особено като за пръв път на такова събитие в София. Бих се радвал да отида отново, не само за събития, ами и по принцил. Наистина се надявам да ми се отвори шанс да отида пак преди края на 2025!! Та така де, това засега е част първа! В следващата част ще разказвам за това как бях пълен турист следващите три дни от престоя ми, хахах!! 


  Айде чао засега!!

I was in the psych ward.

This is a repost from blog.bg,

originally uploaded on 08.11.2024.

At the beginning of last month, I had an..."incident," and after my visit to the ER, they dumped me in the psych ward. It was so much fun... (sarcasm).

Let me tell you right now—I wouldn’t wish for anyone to end up in such a place. And to top it all off, they put me there over something utterly trivial (I self-harmed). When I arrived, I was completely calm and coherent, but during my stay there, I totally lost my mind—especially during the first two days.

When you arrive, they put you in a cell. I’m serious. At the end of the hallway, there's a cell with three rooms—one with a metal door that locks and two normal ones. In the locked room, there was a woman isolated because of COVID, which was a bit sad, because she was actually very calm and didn’t cause trouble—unlike...some other people in the cell. There were two old ladies who were full-blown nutcases, screaming and banging on the walls all day and night, begging to be let out. I had to endure that FOR TWO DAYS STRAIGHT. While I was there, I was completely isolated from the others who were in the open ward, and I was going insane. I didn’t understand why they put me, a calm person who just showed some self-harm tendencies, in a cell with two grannies who were a total nightmare. It was unbearable. One of them was so bad that they tied her to the bed with thick leather straps and locked the door, and somehow she tore them off and broke down the door. I was literally scared for my life. When they came to restrain her again and inject her, I BEGGED the doctors to move me to the open ward, and every time they said, “No.” I cried several times because I was losing my mind with those old women, and overall being isolated like that from the more normal people in the ward was absolute torture. While you’re in the cell, you're not allowed anything except water and toilet paper. I barely managed to convince them to give me a book (which I later stole because I don't give a fuck about that institution), but even if I wanted to, I couldn’t read it because of all the screaming and banging.

On the second day in the cell, when the doctor came for check-ups, I asked her when the earliest I could be discharged was, and she seriously told me, “Well, in at least 10–12 days,” and I burst into tears instantly. It felt like they were mocking me. Why was I here?? Because I gave myself a few superficial cuts with a razor blade???

Luckily, on the third day, they let me out of the cell, but I still wasn’t allowed outside. There was a closed courtyard where they let you out twice a day to smoke and get coffee from the vending machine. Oh yeah, also—the nurses kept your money, and every morning before the first outing, you had to beg them to give you some. The most you could get was about 2 leva. Good thing I had lots of coins in my wallet so at least I could get a coffee and a wafer from the machine. But this only started happening from the fourth day onward. That was also the first time I got my phone—once a day for 30 minutes. The first thing I did was call my mom and cry my heart out on the phone. “They said they’ll keep me at least 10 days!! They’re mocking me!! I haven’t done anything!!” And my mom replied coldly, “You did this to yourself. Let it be a lesson.” It was horrible. While I was in the cell, I had begged through tears to be allowed to call my mom, and now I felt awful because of her reaction. I texted my friends and my boyfriend to tell them what had happened, and before I knew it, phone time was over.

On the fourth day, I also thought…where and how was I going to bathe? I had no soap, no towel, no clothes. My mom eventually brought me a few things, one of which was wet wipes, and I resigned myself to “bathing” with those. There was a shower, but it was disgusting, so even if I had the necessary items, I wouldn’t have used it. That same day, FOR SOME REASON, they released the two grannies from the cell into the open ward—and worse, they put the one who broke down the door in the same room as me. The same woman who scared me and made me cry a hundred times was now sharing a room with me. I wanted to shoot myself.

The other old lady… well, she didn’t speak Bulgarian. The only thing you could understand was her constantly shouting “Come on!!!”... I don’t know why. She was Turkish and always talked to herself in Turkish. Everyone hated her, including me—and we had our reasons. Even though her relatives had brought her clean clothes, she didn’t change once the entire time I was there. She smelled like a corpse. She peed on the floor in the bathroom. She constantly peeked into people’s rooms (including mine), even while they were sleeping, sometimes even entered their rooms. A few times she tried to enter my room while I was asleep, and every time I got up to shove her out. I couldn’t hold back—I yelled at her a few times too. Normally I was super calm and kind to everyone, but that woman and the other one I shared a room with pushed me over the edge more than once.

On the evening of the fifth day, a really cool doctor was on duty. Up to that point, I had begged every day and every night—PLEADED—for the nurses to give me my sketchbook and a felt-tip pen from my case. You’re not allowed pens or pencils because they’re sharp and you might harm yourself or someone else—but a marker has a soft tip. And every time they shut me down and said I wasn’t allowed to have any of my personal belongings. Then, when this doctor came, I decided to try again—AND IT WORKED!!! He let me take my sketchbook and marker, and suddenly I felt SO much better. I finally had something to do! Many of the patients watched me draw, and I felt a little uncomfortable because I don’t like being watched while drawing, but everyone was really sweet and gave me compliments. Some even drew or wrote something for me, which was super cute.

I even got “inspired” and started writing a poem about the smelly granny (it's unfinished and will stay that way):

Ahem!

When Milka opens my door
And peeks her head inside,
She starts talking nonsense,
“What the hell is this?” I cried.

“Come on, come on!!” she screams at me
It’s the only thing I understand
“Come on what?” I yell right back,
This all just seems so bland.

The awful stench breaks in,
I quickly jump from bed
Put on my Vans real fast
And smack my aching head.

“Get out, get out, I said!”
I wave my hand to shoo
She wags a finger right at me
If only I had a stick too.

Yeah, I know—real nonsense. I’m not a poet.

On the fourth day I also spoke again with my attending doctor to ask when I’d be discharged, since I was clearly totally adequate and there was no reason for me to stay there any longer. She said, “We might discharge you over the weekend.” It was Friday. Suddenly I was filled with so much hope.

Saturday came—no news about my discharge. I was pissed. The days in the psych ward were super repetitive. We just talked and played chess and Ludo all day. Occasionally new patients came in, often brought in by the police, screaming and thrashing. What infuriated me the most was that most of these unstable people were thrown in the cell, and then the very next day they were discharged. What the hell? Why were they released the next day, while I, calm and adequate, was still stuck there on day five? That evening I found out that the doctor would be off duty on Sunday... which meant no discharge again.

On Sunday, a different doctor came for the check-up. He was actually very kind and took me more seriously than the other doctor, who always looked at me with mockery and seemed to pull reasons out of her ass to keep me here as long as possible. I told him my medication dosage had been increased without reason, and he AGREED, whereas the other doctor would just say “That’s what we decided.” The issue was I was given way too much at night, and every morning I felt like a zombie and nearly fell asleep standing up. The doctor totally understood. “Yeah, your Zipwell dose is really high, I don’t know why they decided that. The next day you feel like a rag, right?” YES. THANK YOU FOR GETTING IT!!

That night, guess who was on night duty? The attending doctor. She was on call for the whole psych ward and only came to our ward for 10 minutes. I caught her (not literally) just as she was leaving. She was in a huge hurry to get away from me. I asked what happened with my discharge—wasn’t I supposed to be let go over the weekend? And she looked at me with this stupid grinning face and said, “I specifically said not to discharge you over the weekend.” Excuse me??? I was so furious, but I didn’t say anything and went back to flipping through the same two Avon catalogues for the thousandth time, which were left on the table because one of the nurses was a distributor. I literally had nothing else to do except talk, draw, and look at those catalogues.

Seventh day. Monday. The kind doctor was back on duty, but during morning check-ups he said he couldn’t discharge me while my attending doctor was absent. I cried again. This was just total mockery now. And to top it all off, yet again they discharged some junkie who had been brought in by the police the day before, screaming and moaning so loudly the whole hospital must’ve heard her. I lost it. I knocked on the nurses office's door and asked bluntly, “Why am I still here? Technically you can’t keep me here against my will—I have no court order.” And they replied, “That’s what we’ve decided.” For the first time since I came in, I raised my voice. “If you don’t discharge me tomorrow, I’ll make a huge problem for you.” I guess they finally realized I couldn’t take this crap anymore.

And suddenly, what? Magic! The night-shift nurse tells me, “You’re being discharged tomorrow morning!” Wow! So the whole time I just needed to stand up for myself and remind them they had no real reason to keep me here and it would work? My face lit up instantly. I really hoped this wasn’t another lie, like “You’ll be discharged,” and then the next day—“Actually, you’ll stay a bit longer…”

Eighth day. The doctor came for the morning check-up with the nurse and told me, “You’re being discharged today, pack your stuff.” I couldn’t believe it—this time it was for real. I smiled so wide I must have looked insane, but I was just so happy!!! I wanted to go home as soon as possible! I wanted to shower! To see my mom and my cats! To get my phone! To see my friends!

“Discharge will be no earlier than 1:00 PM.” Fine by me! What mattered was I was going home! I counted down the hours, and around 1:30 PM, my mom showed up. They gave me my stuff, and I left! I said goodbye to the few kind people I’d met there and I LEFT!!!! I COULDN’T BELIEVE THEY FINALLY LET ME GO!!!

When I got home, the first thing I did was hug my cats and take a shower.

Life had meaning again.

Бях в психиатрията.

Това е репост от blog.bg оригинално качен на 08.11.2024 г.

 Началото на миналия месец имах..."инцидент" и след ходенето ми в спешното ме цопнаха в психото. Много забавно беше... (сарказъм)

  Отсега ви казвам- на никого не пожелавам да се озове в такова място. На всичкото отгоре ме сложиха там заради тотална дреболия (самонараних се). Когато пристигнах бях в напълно спокойно и адекватно състояние, но с престоя ми там си загубих ума тотално, особено първите два дни. 

  Когато пристигнеш те слагат в килия. Сериозен съм. В края на коридора има килия и в тази килия има 3 стаи- една с метална врата, която се заключва и две нормални. В заключената стая беше изолирана една жена с Ковид, което беше малко тъжно, защото иначе си беше съвсем кротка и не създаваше проблеми, за разлика от...някои други хора в килията. Имаше 2 баби, които бяха пълни хахота и по цял ден и цяла нощ крещяха и блъскаха по килията да ги пуснат навън и аз трябваше да търпя това ДВА ДНИ ПО РЕД. Докато бях там бях напълно изолиран от останалите, които бяха в свободното отделение и просто откачах. Не разбирах защо сложиха мен, спокоен човек, проявил просто автоагресия, в килия, в която имаше две баби, които бяха пълен ужас. Беше нетърпимо. Едната беше много зле. Толкова зле, че я завързаха за леглото с дебели кожени колани и заключиха стаята, и тя някак си ги скъса и събори вратата. Буквално се страхувах за живота си. Когато идваха да я връзват отново и да ѝ бият инжекции аз МОЛИХ лекарите да ме пуснат в свободното отделение, и те всеки път ми казваха "Не.". Неколкократно се разплаках, защото си губих ума с тези бабички, а и като цяло да си изолиран така от по- нормалните хора в отделението беше абсолютно мъчение. Докато си в килията нямаш право на нищо освен вода и тоалетна хартия. Едвам ги накарах да ми дадат книга (която после откраднах, защото не ме ебе за тази институция), но и да исках не можех да я чета, заради всичкото крещене и блъскане.

  На втория ден в килията, когато дойде лекарката за визитация я попитах кога най- рано ще ме пуснат от психиатрията и тя сериозно ми каза "Ами след минимум 10-12 дни.." и моментално се разревах. Чувствах се така все едно се подиграваха с мен. Защо съм тук?? Защото си причиних няколко повърхностни рани с бръснарско ножче???

  За щастие на третия ден ме пуснаха от килията, но все още нямах право да излизам навън. Имаше затворена градинка, където два пъти на ден се излизаше да се пуши и да си вземеш кафе от машината. А да, също така сестрите ти държаха парите и всяка сутрин, преди първото излизане, трябва да ги молиш да ти дадат пари и то беше нещо от сорта на максимум 2 лева. Добре, че имах много стотинки в портфейла, че поне да мога да си взема кафе и вафла от вендинг машината. Но това вече се случи чак от четвъртия ден нататък. Тогава също за пръв път си получих и телефона- по веднъж на ден за 30 минути. Първото, което направих беше да се обадя на майка ми и се скъсах да рева по телефона. "Казаха ми, че ще ме държат поне 10 дни!! Те се подиграват с мен!! Аз нищо не съм направил!!" и майка ми отговори с едно студено "Ти сам си го причини. Да ти е за урок." Беше ужасно. Докато бях в килията молих със сълзи да ми дадат да се обадя на майка ми и някак си сега се чувствах супер зле от реакцията ѝ. Писах на приятелите ми и гаджето ми да им кажа какво се е случило и докато се усетя времето за телефоните приключи.

  На четвъртия ден също се замислих...аз къде и как ще се изкъпя? Нямам сапун, нямам хавлия, нямам дрехи. Майка ми все пак ми донесе някои неща, едно от които бяха мокри кърпички и се примирих с факта, че ще трябва да се "къпя" с тях. Имаше баня, ама беше ужасно гнусна, така че дори и да имах нужните неща да си взема душ- нямаше да го правя там. В същия ден ПОРАДИ НЯКАКВА ПРИЧИНА пуснаха двете баби от килията в свободното отделение и на всичкото отгоре сложиха точно тази, която разби вратата в една стая с мен. Същата жена, от която ме беше страх и ме накара да се разрева 100 пъти сега делеше стая с мен. Исках да се гръмна.

  Другата баба...беше ъм...ами тя не говореше български. Единственото, което ѝ се разбираше беше, че постоянно викаше "Айде!!!"..не знам защо. Беше туркиня и постоянно си говореше сама на турски и всички много я мразиха, включително и аз. Имахме си причини. Въпреки че роднините ѝ бяха донесли чисти дрехи, тя за цялото време, в което бях там не се преоблече и веднъж. Миришеше на мърша. Пикаеше по пода в тоалетното помещение. Постоянно надникваше в стаите на хората (включително и моята), в много случаи дори докато спят, даже ВЛИЗАШЕ в стаите. Няколко пъти се опита да се навре в стаята ми, докато спях и всички пъти ставах да я бутам навън и не се сдържах, ама ѝ креснах няколко пъти също. По принцип си бях супер спокоен и мил с всички, ама тая жена и другата, с която делих стая ме изкараха извън релси няколко пъти. 

  На петия ден вечерта на смяна беше един много готин доктор. До този момент всеки ден и всяка вечер молих, ама СЕ КЪСАХ да моля сестрите да ми дадат скицника ми и флумастер от несесера ми, тъй като не можеш да ползваш химикали и моливи понеже са остри, и може да нараниш себе си или някой друг, а пък флумастера е с мек писец все пак. И всеки път ме отрязваха и казваха, че не може да ми дадат нищо от личните ми вещи. Та, чак когато този доктор дойде, реших да пробвам още веднъж И СЕ ПОЛУЧИ!!! Даде ми да си взема скицника и флумастера, и изведнъж се почувствах мноооого по- добре. Вече имах нещо за правене! Много от пациентите ме гледаха как рисувам и се чувствах малко неудобно, защото не обичам да ме гледат, докато рисувам, ама всички бяха много мили и ми даваха комплименти. Някои даже ми нарисуваха и/или написаха по нещо, което беше много сладко.

  Даже се "вдъхнових" и започнах да пиша поема за миризливата баба (недовършена е и ще си остане така):

 Ахъм!

 Милка щом вратата ми отвори

 и надникне вътре със глава

 веднага започва да ми говори

 що за глупост е това??

 "Айде, айде!!" вика ми тя

 само това ѝ разбирам

 "Айде какво?" викам ѝ аз

 смисъл в това не намирам.

 Ужасната смрад нахлува

 ставам бързо от леглото

 Вансовете си обувам

 и се пляскам по челото.

 "Марш бе, излез, излез!"

 Махам ѝ с ръка да бяга

 Тя ми маха с показалец

 Ще ми се да бях с тояга.

  Да, голяма глупост, знам. Не съм поет.

 На четвътия ден също така говорих с лекуващата лекарка, отново да попитам кога ще си ходя, тъй като аз буквално си бях съвсем адекватен и нямаше причина да стоя тук повече, че направо и изобщо. Тогава тя ми каза "Може да те изпишем уикенда." Беше петък. Изведнъж бях изпълнен със супер много надежда.

 Идва събота и новини за изписването ми няма. Много се издразних. Дните в психиатрията минаваха много еднообразно. По цял ден просто си говорихме и играехме на шах и "Не се сърди, човече!". От време на време идваха нови пациенти, които крещяха и се мятаха, често ги водеше полиция. Това, което зверски ме издразни беше, че повечето от тия ненормалните ги затваряха в килията и на другия ден ги пускаха да си ходят. От какъв зор? Защо тия лудите (знам, че е грубо да ги наричам така, ама айде де) ги пускаха на следващия ден, а мен вече пети ден ме държат тука, въпреки че съм спокоен и адекватен. Вечерта дойде заедно с новината, че лекарката утре ще почива...тоест отново няма да ме изпишат.

 В неделя дойде друг лекар на визитация. Той всъщност беше много мил и реално ме взе по- насериозно, за разлика от другата лекарка, която винаги ме гледаше някак с присмешка и се чудеше каква причина да извади от г*за си, за да ме държат тук максимално дълго. Говорих с лекаря, че дозата на лекарствата ми беше повишена без реална причина и той се СЪГЛАСИ, докато като говорих с оная другата, тя беше от сорта на "Така сме преценили." Проблемът беше, че ми даваха твърде голяма доза вечерта и после всяка сутрин бях като убит и заспивах прав. Лекарят напълно ме разбра. "Да, да, Зипуела ти наистина е много, дори не знам защо така са преценили. На другия ден се чувстваш като парцал, нали?" ДА. БЛАГОДАРЯ ВИ, ЧЕ МЕ РАЗБИРАТЕ!!

 Същата вечер познайте кой цъфна на нощно дежурство? Лекарката. Беше дежурна за цялата психиатрия, така че тя дойде в нашето отделение за буквално 10 минути и аз разбира се я хванах (не буквално) като тръгваше, а тя МНООООГО бързаше да се махне от мен. Питах я какво стана с изписването ми, нали трябваше да ме изпишат уикенда, а тя ме гледа с малоумната си ухилена физиономия и ми казва "Аз специално съм казала да не те изписват уикенда." Моля??? Мале, бях много бесен, ама нищо не казах и се върнах обратно на диванчетата да разглеждам за хиляден път двата каталога на Avon, които бяха оставени на масата, защото едната сестра е дистрибутор. Буквално нямах какво друго да правя освен да говоря, да рисувам и да гледам тия каталози.

  Идва седмия ден. Понеделник. Дежурен лекар отново беше онзи разбран мъж, обаче на сутрешната визитация той ми каза, че не може да ме изпишат, докато лекуващата лекарка я няма. Отново се разплаках. Това вече беше пълна подигравка. А и за капак в този ден за пореден път пуснаха да си ходи някаква наркоманка, която предния ден я бяха довели с полиция, докато тя крещеше и стенеше толкова силно, че сигурно я чуваха във всички отделения. Вече не се сдържах. Почуках на вратата на сестрите и ги попитах съвсем пряко: "Аз всъщност защо съм още тук? Технически не може да ме държите тук против волята ми, аз нямам съдебно." и те ми викат "Така сме преценили." За пръв път откакто влязох тук повиших тон. "Ако не ме изпишете утре ще Ви направя огромен проблем." и те явно най- накрая се светнаха, че аз не мога повече да търпя тази простотия.

 И изведнъж какво? Магически сестрата на нощната смяна ми казва "Утре сутринта те изписват!" Уау! Значи през цялото това време просто трябваше да се сопна и да им напомня, че нямат реална причина да ме държат тук и щеше да се получи? Лицето ми моментално грейна. Наистина се надявах това да не е поредната лъжа, че ще ме изпишат и после на другия ден да ми кажат "Ами всъщност ще седиш тук още.."

  Осми ден. Сутринта идва лекарката на визитация заедно със сестрата и ми казва. "Днес те изписваме, оправи си багажа." Мале, не можех да повярвам, наистина, този път бяха сериозни. Така широко се усмихнах, сигурно съм изглеждал като луд, но просто бях толкова щастлив!!! Исках да си ходя максимално по- скоро! Исках да се прибера и да се изкъпя! Да видя майка ми и котките ми! Да си получа телефона! Да се видя с приятелите ми!

  "Изписването е най- рано в 13:00." Така да е! Важното е, че ще си ходя! С нетърпение броях часовете и към 13:30 майка ми се появи. Дадоха ми багажа и си тръгнах! Сбогувах се с няколкото мили човека, с които се запознах, докато бях там и си ТРЪГНАХ!!!! НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ, ЧЕ НАЙ- НАКРАЯ МЕ ПУСНАХА!!!

 Когато се прибрах първото, което направих е да гушна котките ми и да се изкъпя.

 Животът отново имаше смисъл.

Цветница!

  

Честита Цветница и честит имен ден на всички, които празнуват! :]

  Днес ще пишем в зелено, като зелената върба, която ми дадоха от църквата, а и хубавият венец, който си купих от една мила дама. Когато видях венците ѝ, знаех че трябва да си взема. Толкова богат и голям венец...очевидно не ѝ се свидеше да използва възможно колкото може върба, за да бъде венецът хубав и пълен.

  Но чакайте, аз много избързах. Нека започна от началото на деня. Събудих се в около 10 часа и баба ми дойде половин час по- късно. Бях напълно забравил, че днес е Цветница, така че когато баба ми ме пита дали искам да дойда с нея бях много объркан отначало. Когато разбрах защо, веднага откачих (в хубавия смисъл на думата). Обичам Цветница! Много харесвам този наш празник! Любимата ми част от него, и знам, че това ще прозвучи детинско, е това да си купя венец от върба и да си го нося цял ден. 

  Така де. Отидох с баба ми до близката църква. Наоколо имаше много хора, които продаваха всякакви цветя и декорации за Великден. За съжаление нямах много пари със себе си, затова нямах възможност да си купя някоя китка...

  Минах през църквата и си взех върбова клонка. След това се прибрах, тъй като нямах други планове за деня. Затова сега пиша този блог пост. :]

  Знаете ли между другото, че днес празнувам и аз..май..? Има сорт роза, кръстена на художника Едгар Дега. Води се някакъв хибрид, но е много красива. В такъв случай аз дали празнувам днес? Вие как мислите? Аз мисля, че..може би да.

                                                                           Снимка: www.ludwigsroses.co.za

  Това е за днес, общо взето! Знам, че не съм писал от известно време, но нищо интересно не се случва напоследък, а и наближава краят на семестъра, и е малко стресиращо. Молете се да си взема изпитите с хубави оценки!!!

  

В галерията!

  Съжалявам, че пиша с такова закъснение, тъй като това излизане беше на 9ти март. Бях с Рибо и отидохме до Градската художествена галерия в града ми- Варна! Имаше изложба на картини по случай 8-ми март! В този блог пост ще кача картините, които най- много ми харесаха и техните художници. За съжаление, някои на картини не успях да ги хвана в пълен размер, защото бяха много големи. Също така, както споменах, това са само част от картините, включени в изложбата, така че би било яко, ако я посетите сами!

Това е плакатът на изложбата. Тя все още е изложена, до 26 март, така че ако сте от Варна ви препоръчвам да посетите галерията! Входната такса е само 2 лева.

ЯВОР ЦАНЕВ- "Момиче от Ахтопол"

ВАНКО УРУМОВ- "Вечната тема"

ДИМИТЪР ЛАЛЕВ- "Нина"

МАРИЯ ЗАФИРКОВА- "В новото ателие"

ЛОРА МАРИНОВА- "Вечерен романс"

ВИХРОНИ ПОПНЕДЕЛЕВ- "Портрет на Ади"

ЮРИЙ БУКОВ- "Детски портрет Силвия"

ЧАНКО ПЕТРОВ- "Дъщерята на рибаря"

ЙОРДАН ДЕНЕВ- "Момиче"

ЦВЯТКО ЦВЕТКОВ- "Люба"

ПЕТЕР ФРАНЦОВ- "След работа"

ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА- "Портрет на чехкинче"

БЕНЧО ОБРЕШКОВ- "Момиче с червена шапка"

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ-МАЙСТОРА- "Девойка"

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ-МАЙСТОРА- "Девойка с грозде"

АЛЕКСАНДЪР МУТАФОВ- "Двоен портрет"

ИВАН МЪРКВИЧКА- "Дамски портрет"

НИКОЛА ГАНУШЕВ- "Портрет на Л. Александрова"

ЕМАНУИЛ ПОПГЕНЧЕВ- "Кафене в Париж"

ДАРИЯ ВАСИЛЯНСКА- "Бряг"

ЯНАКИ МАНАСИЕВ- "Голо тяло- Юлия"

ЙОРДАН ДЕНЕВ- "Балет"

РАДКО МУРЗОВ- "Освободена птичка"

ЙОРДАН ДЕНЕВ- "Веса"

  Иии това са общо взето! Чудно ми е дали някой от вас си е намерил някой нов любим художник от тези, които показах! НА МЕН НАЙ- МНОГО МИ ХАРЕСАХА ЛОРА МАРИНОВА, ВИХРОНИ ПОПНЕДЕЛЕВ, ЮРИЙ БУКОВ, ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА, БЕНЧО ОБРЕШКОВ, ЕМАНУИЛ ПОПГЕНЧЕВ!! :D А иначе Владимир Димитров- Майстора си го харесвам по принцип и отпреди.

  Забавен факт между другото е, че бях много изненадан като видях картина на Радко Мурзов, защото бях ходил за кратко на уроци по рисуване при него, когато се готвих да уча графичен дизайн. За съжаление не бях особено доволен... :[ Като цяло той ми възлагаше да прерисувам стари плакати от времето на соц-а с гваш и не ми даваше никакви инструкции...Не знаех, например, как се пишат шрифтове на ръка и той никога не ми показа, но иначе се оплакваше, когато разстоянието между буквите беше твърде голямо или твърде малко и тям подобни критики... Затова престоят ми в школата му беше доста кратък в крайна сметка. Не бях останал особено доволен от това, че така нареченият ми учител не ме учеше на нищо, а иначе критикуваше работата ми. 

  Така де! Стига съм се оплаквал! Трябва да посещавам галерията по- често, защото аз предимно ходя там, за да купувам картички, за да ги пращам по Postcrossing. Иначе рядко влизам ВЪТРЕ, но от сега нататък ще се опитам да следя по- често какви изложби има там. :)

  Това беше за днес! Надявам се картините да са ви харесали!

Отново на лекции!

  Днес, 5 март, отново се връщам в университета за началото на втория семестър! Имах лекция по когнитивна психология, по която писах в скечбука си, защото забравих да си взема тетрадка..уупс.. Раздадох мартеници на по- близките ми състуденти и като цяло беше приятно отново да съм на лекции!

  Вчера намерих старата ни камера на Сони, която май ни беше подарък от дядо ми някъде 2009-2010 година и никога не я ползвахме много, защото качеството на снимките и видеата беше доста зле, като за толкова, на външен вид, добре изглеждаща камера. Ето видео от днес, където снимах новогодишните декорации върху общината, които още стоят, а сме вече март месец хахаха..

А ето тук ще кача няколко снимки, които направих на котараците ми и някои дворни котки :]

РИЖАНО ПАРМИЖАНО

РИГАТОНИ

Дворна котарана, спинка в щайга с опаковки от кисело мляко

Още една дворна котарана, която има много писклив глас, който успях даже да хвана на видео, но едвам едвам..

  Днес също така успях най- накрая да изпратя последните 3 картички, които имах да пращам в Postcrossing! Една за Щатите, една за Беларус и една за Украйна! Много се надявам следващият човек, на който да се падна да пращам картичка да е примерно от Азия или Австралия! Малко обиколих Източна Европа и с предната ми картичка до Русия хаха..първата ми беше до една дама в Германия на име Таня и даже по- късно днес получих имейл от Postcrossing, че нейната картичка е пристигнала и на нея й хареса! Картичката, която взех за Таня я купих от Галерията във Варна и е на картина от Владимир Димитров- Майстора! 

  Това е за днес общо взето :]