Бях в психиатрията.

Това е репост от blog.bg оригинално качен на 08.11.2024 г.

 Началото на миналия месец имах..."инцидент" и след ходенето ми в спешното ме цопнаха в психото. Много забавно беше... (сарказъм)

  Отсега ви казвам- на никого не пожелавам да се озове в такова място. На всичкото отгоре ме сложиха там заради тотална дреболия (самонараних се). Когато пристигнах бях в напълно спокойно и адекватно състояние, но с престоя ми там си загубих ума тотално, особено първите два дни. 

  Когато пристигнеш те слагат в килия. Сериозен съм. В края на коридора има килия и в тази килия има 3 стаи- една с метална врата, която се заключва и две нормални. В заключената стая беше изолирана една жена с Ковид, което беше малко тъжно, защото иначе си беше съвсем кротка и не създаваше проблеми, за разлика от...някои други хора в килията. Имаше 2 баби, които бяха пълни хахота и по цял ден и цяла нощ крещяха и блъскаха по килията да ги пуснат навън и аз трябваше да търпя това ДВА ДНИ ПО РЕД. Докато бях там бях напълно изолиран от останалите, които бяха в свободното отделение и просто откачах. Не разбирах защо сложиха мен, спокоен човек, проявил просто автоагресия, в килия, в която имаше две баби, които бяха пълен ужас. Беше нетърпимо. Едната беше много зле. Толкова зле, че я завързаха за леглото с дебели кожени колани и заключиха стаята, и тя някак си ги скъса и събори вратата. Буквално се страхувах за живота си. Когато идваха да я връзват отново и да ѝ бият инжекции аз МОЛИХ лекарите да ме пуснат в свободното отделение, и те всеки път ми казваха "Не.". Неколкократно се разплаках, защото си губих ума с тези бабички, а и като цяло да си изолиран така от по- нормалните хора в отделението беше абсолютно мъчение. Докато си в килията нямаш право на нищо освен вода и тоалетна хартия. Едвам ги накарах да ми дадат книга (която после откраднах, защото не ме ебе за тази институция), но и да исках не можех да я чета, заради всичкото крещене и блъскане.

  На втория ден в килията, когато дойде лекарката за визитация я попитах кога най- рано ще ме пуснат от психиатрията и тя сериозно ми каза "Ами след минимум 10-12 дни.." и моментално се разревах. Чувствах се така все едно се подиграваха с мен. Защо съм тук?? Защото си причиних няколко повърхностни рани с бръснарско ножче???

  За щастие на третия ден ме пуснаха от килията, но все още нямах право да излизам навън. Имаше затворена градинка, където два пъти на ден се излизаше да се пуши и да си вземеш кафе от машината. А да, също така сестрите ти държаха парите и всяка сутрин, преди първото излизане, трябва да ги молиш да ти дадат пари и то беше нещо от сорта на максимум 2 лева. Добре, че имах много стотинки в портфейла, че поне да мога да си взема кафе и вафла от вендинг машината. Но това вече се случи чак от четвъртия ден нататък. Тогава също за пръв път си получих и телефона- по веднъж на ден за 30 минути. Първото, което направих беше да се обадя на майка ми и се скъсах да рева по телефона. "Казаха ми, че ще ме държат поне 10 дни!! Те се подиграват с мен!! Аз нищо не съм направил!!" и майка ми отговори с едно студено "Ти сам си го причини. Да ти е за урок." Беше ужасно. Докато бях в килията молих със сълзи да ми дадат да се обадя на майка ми и някак си сега се чувствах супер зле от реакцията ѝ. Писах на приятелите ми и гаджето ми да им кажа какво се е случило и докато се усетя времето за телефоните приключи.

  На четвъртия ден също се замислих...аз къде и как ще се изкъпя? Нямам сапун, нямам хавлия, нямам дрехи. Майка ми все пак ми донесе някои неща, едно от които бяха мокри кърпички и се примирих с факта, че ще трябва да се "къпя" с тях. Имаше баня, ама беше ужасно гнусна, така че дори и да имах нужните неща да си взема душ- нямаше да го правя там. В същия ден ПОРАДИ НЯКАКВА ПРИЧИНА пуснаха двете баби от килията в свободното отделение и на всичкото отгоре сложиха точно тази, която разби вратата в една стая с мен. Същата жена, от която ме беше страх и ме накара да се разрева 100 пъти сега делеше стая с мен. Исках да се гръмна.

  Другата баба...беше ъм...ами тя не говореше български. Единственото, което ѝ се разбираше беше, че постоянно викаше "Айде!!!"..не знам защо. Беше туркиня и постоянно си говореше сама на турски и всички много я мразиха, включително и аз. Имахме си причини. Въпреки че роднините ѝ бяха донесли чисти дрехи, тя за цялото време, в което бях там не се преоблече и веднъж. Миришеше на мърша. Пикаеше по пода в тоалетното помещение. Постоянно надникваше в стаите на хората (включително и моята), в много случаи дори докато спят, даже ВЛИЗАШЕ в стаите. Няколко пъти се опита да се навре в стаята ми, докато спях и всички пъти ставах да я бутам навън и не се сдържах, ама ѝ креснах няколко пъти също. По принцип си бях супер спокоен и мил с всички, ама тая жена и другата, с която делих стая ме изкараха извън релси няколко пъти. 

  На петия ден вечерта на смяна беше един много готин доктор. До този момент всеки ден и всяка вечер молих, ама СЕ КЪСАХ да моля сестрите да ми дадат скицника ми и флумастер от несесера ми, тъй като не можеш да ползваш химикали и моливи понеже са остри, и може да нараниш себе си или някой друг, а пък флумастера е с мек писец все пак. И всеки път ме отрязваха и казваха, че не може да ми дадат нищо от личните ми вещи. Та, чак когато този доктор дойде, реших да пробвам още веднъж И СЕ ПОЛУЧИ!!! Даде ми да си взема скицника и флумастера, и изведнъж се почувствах мноооого по- добре. Вече имах нещо за правене! Много от пациентите ме гледаха как рисувам и се чувствах малко неудобно, защото не обичам да ме гледат, докато рисувам, ама всички бяха много мили и ми даваха комплименти. Някои даже ми нарисуваха и/или написаха по нещо, което беше много сладко.

  Даже се "вдъхнових" и започнах да пиша поема за миризливата баба (недовършена е и ще си остане така):

 Ахъм!

 Милка щом вратата ми отвори

 и надникне вътре със глава

 веднага започва да ми говори

 що за глупост е това??

 "Айде, айде!!" вика ми тя

 само това ѝ разбирам

 "Айде какво?" викам ѝ аз

 смисъл в това не намирам.

 Ужасната смрад нахлува

 ставам бързо от леглото

 Вансовете си обувам

 и се пляскам по челото.

 "Марш бе, излез, излез!"

 Махам ѝ с ръка да бяга

 Тя ми маха с показалец

 Ще ми се да бях с тояга.

  Да, голяма глупост, знам. Не съм поет.

 На четвътия ден също така говорих с лекуващата лекарка, отново да попитам кога ще си ходя, тъй като аз буквално си бях съвсем адекватен и нямаше причина да стоя тук повече, че направо и изобщо. Тогава тя ми каза "Може да те изпишем уикенда." Беше петък. Изведнъж бях изпълнен със супер много надежда.

 Идва събота и новини за изписването ми няма. Много се издразних. Дните в психиатрията минаваха много еднообразно. По цял ден просто си говорихме и играехме на шах и "Не се сърди, човече!". От време на време идваха нови пациенти, които крещяха и се мятаха, често ги водеше полиция. Това, което зверски ме издразни беше, че повечето от тия ненормалните ги затваряха в килията и на другия ден ги пускаха да си ходят. От какъв зор? Защо тия лудите (знам, че е грубо да ги наричам така, ама айде де) ги пускаха на следващия ден, а мен вече пети ден ме държат тука, въпреки че съм спокоен и адекватен. Вечерта дойде заедно с новината, че лекарката утре ще почива...тоест отново няма да ме изпишат.

 В неделя дойде друг лекар на визитация. Той всъщност беше много мил и реално ме взе по- насериозно, за разлика от другата лекарка, която винаги ме гледаше някак с присмешка и се чудеше каква причина да извади от г*за си, за да ме държат тук максимално дълго. Говорих с лекаря, че дозата на лекарствата ми беше повишена без реална причина и той се СЪГЛАСИ, докато като говорих с оная другата, тя беше от сорта на "Така сме преценили." Проблемът беше, че ми даваха твърде голяма доза вечерта и после всяка сутрин бях като убит и заспивах прав. Лекарят напълно ме разбра. "Да, да, Зипуела ти наистина е много, дори не знам защо така са преценили. На другия ден се чувстваш като парцал, нали?" ДА. БЛАГОДАРЯ ВИ, ЧЕ МЕ РАЗБИРАТЕ!!

 Същата вечер познайте кой цъфна на нощно дежурство? Лекарката. Беше дежурна за цялата психиатрия, така че тя дойде в нашето отделение за буквално 10 минути и аз разбира се я хванах (не буквално) като тръгваше, а тя МНООООГО бързаше да се махне от мен. Питах я какво стана с изписването ми, нали трябваше да ме изпишат уикенда, а тя ме гледа с малоумната си ухилена физиономия и ми казва "Аз специално съм казала да не те изписват уикенда." Моля??? Мале, бях много бесен, ама нищо не казах и се върнах обратно на диванчетата да разглеждам за хиляден път двата каталога на Avon, които бяха оставени на масата, защото едната сестра е дистрибутор. Буквално нямах какво друго да правя освен да говоря, да рисувам и да гледам тия каталози.

  Идва седмия ден. Понеделник. Дежурен лекар отново беше онзи разбран мъж, обаче на сутрешната визитация той ми каза, че не може да ме изпишат, докато лекуващата лекарка я няма. Отново се разплаках. Това вече беше пълна подигравка. А и за капак в този ден за пореден път пуснаха да си ходи някаква наркоманка, която предния ден я бяха довели с полиция, докато тя крещеше и стенеше толкова силно, че сигурно я чуваха във всички отделения. Вече не се сдържах. Почуках на вратата на сестрите и ги попитах съвсем пряко: "Аз всъщност защо съм още тук? Технически не може да ме държите тук против волята ми, аз нямам съдебно." и те ми викат "Така сме преценили." За пръв път откакто влязох тук повиших тон. "Ако не ме изпишете утре ще Ви направя огромен проблем." и те явно най- накрая се светнаха, че аз не мога повече да търпя тази простотия.

 И изведнъж какво? Магически сестрата на нощната смяна ми казва "Утре сутринта те изписват!" Уау! Значи през цялото това време просто трябваше да се сопна и да им напомня, че нямат реална причина да ме държат тук и щеше да се получи? Лицето ми моментално грейна. Наистина се надявах това да не е поредната лъжа, че ще ме изпишат и после на другия ден да ми кажат "Ами всъщност ще седиш тук още.."

  Осми ден. Сутринта идва лекарката на визитация заедно със сестрата и ми казва. "Днес те изписваме, оправи си багажа." Мале, не можех да повярвам, наистина, този път бяха сериозни. Така широко се усмихнах, сигурно съм изглеждал като луд, но просто бях толкова щастлив!!! Исках да си ходя максимално по- скоро! Исках да се прибера и да се изкъпя! Да видя майка ми и котките ми! Да си получа телефона! Да се видя с приятелите ми!

  "Изписването е най- рано в 13:00." Така да е! Важното е, че ще си ходя! С нетърпение броях часовете и към 13:30 майка ми се появи. Дадоха ми багажа и си тръгнах! Сбогувах се с няколкото мили човека, с които се запознах, докато бях там и си ТРЪГНАХ!!!! НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ, ЧЕ НАЙ- НАКРАЯ МЕ ПУСНАХА!!!

 Когато се прибрах първото, което направих е да гушна котките ми и да се изкъпя.

 Животът отново имаше смисъл.